Russia’s deniable war

The other day we saw and heard that convicted leader of banned Russian neo-Nazi paramilitary organization RNU Barshakov was giving direct instructions to Donetsk separatist leaders on how to forge the elections.  In the blog post below I discuss the likely usage by Putin of “deniable agents” to orchestrate the events across Eastern Ukraine – typically fringe political activists that – as we can hear in the leaded calls – get full support from the Kremlin, yet remain unrelated to the Kremlin in case they are caught. And they do get caught.

The latest example of the same tactics came to light. The SBU (Ukraine’s secret services) published a fragment of the interrogation of a Russian citizen who was caught recently in Ukraine as part of – according to the SBU – a group organizing sabotage and subversion planned for May 9th, Russian V-day.

On the video, 23 year-old Russian Sergey Zapanov admits – rather proudly – that he is a member of the unregistered Russian political party “Drugaya Rossiya” (The Other Russia), and that he came to Ukraine to help local separatist groups because “our party believes that the rights of Russian-speakers in Ukraine will be curtailed by the new government”.

Next he goes on to describe how he met with FSB (former KGB) officers who offered to help him cross the border into Ukraine, in exchange for information that he might gather for them – but not on the Ukrainian government’s activities, nor on any observed military movements, but rather – on the sentiments, background and plans of the rebels. Mr. Zaplanov ends his on-camera moment with a comment, that the “Kremlin needs a controllable opposition in  Ukraine”.

The above is all interesting and plausible. But I don’t think that is the whole picture. Mr. Zaplanov indeed exists, and has been in the center of at least three public disturbances in Russia, where he has been detained for a couple of weeks at a time. He is a member of the banned anarchist/ultranationalist organization headed by extreme left-wing nutcase Eduard Limonov.

However, the most recent trouble that Mr. Zaplanov got into is a bit too recent to make sense. He was arrested in mid-November 2013 for launching fireworks on the Polish embassy in Moscow, and together with other Other Russia members, covering the embassy’s facade with a placard reading: “Russia – from Warsaw to Ulan Bator”.

You can see him here being politely led away from the scene by a Russian policeman.

 

Image

Despite the international scandal that this attack caused, and the fact that this was at least the third felony committed by Mr. Zaplanov, he got a meager 14 days in jail. Again. The attack got primarily sympathetic press coverage in Russia.

Whether or not Zaplanov has been an agent for the FSB for a while, or his Ukrainian job is the first time he cuts a deal with the Kremlin, this is just one more example of the strategy of indirect and deniable warfare that Russia has opted for in its “non-war” with Ukraine.

 

За невидимия дим и невидимата ръка на пазара.

Вчера се намесих в туитър спор между Владо Каролев, Велян Стайков, Димитър Михайлов и Деян Иванов за това дали трябва да бъде отменена пълната забрана на тютюнопушенето в заведения. Всичко започна от туит на Владо, в който той (типично либертариански, и типично смело) заяви, че принципно поддържа идеята на БСП да отменят забраната. По-нататък Владо разви тезата си, че свободния пазар е самодостатъчен механизъм, който ще доведе до баланс между обществения и личен интерес и т.н. Накратко, тезата му е, че при наличие на достатъчно време и никаква/минимална държавана намеса, достатъчно собственици ще видят пазарната ниша в отваряне на “бездимни” заведения и ще го направят в отговор на търсенето им от непушачите. От своя страна аз контрирах, че свободният пазар не е самодостатъчен регулатор, а може да бъде такъв само в наложени от обществения интерес рамки; че тези рамки са динамични и отразяват максималната дългосрочна цена, която обществото (в един определен момент) е готово да плати, за да се допусне максимална краткосрочна утилитарност, бла бла бла.

Тезата на Владо е добре застъпена сред либертарианците, като едно от най-подробните й защити е в тази позиция на Thomas A, Lambert от Университета в Мисури. В общи линии, аргументите й са същите като на Владо.

Тъй като по-общата тема за/против забраната на тютюнопушенето на обществени места е огромна, тук искам само да застъпя конкретната теза, че свободният пазар не би могъл да доведе до адекватно балансиране на интересите на непушачите и пушачите в конкретния микрокосмос на заведенията за обществено хранене. Нещо повече, искам да покажа, че на основата на чисто икономическа логика, разрешаването на заведенията да избират своята политика със или без цигарен дим (но не и двете заедно – вж т. 2 по-долу) ще намали, а няма да увеличи, общото utility (утилитарност?) за обществото. Тезата ми е валидна конкретно за България, но по принцип би трябвало да важи за всеки сравнително зрял пазар на заведения, в който пушачите не са незначително малцинство от населението (за пример, пушачите в САЩ са само около 1/5 от населението, два пъти по-малко отколкото в БГ).

Първо да декларираме няколко “глобални константи”.

(1) Предполагам, Владо ще се съгласен да изхождаме от принципа на вредата на Мил (т.е. насилственото налагане на ограничения е допустимо само за да се предпази нанасяне на вреда на трети лица).

(2) “Разделното пушене” (делене на заведения на зони за пушачи и непушачи) води само до частично, а в повечето случаи незначително, намаление на карценогенните частици в секциите за непушачи. Това австралийско научно изледване например обобщава, че редукцията е само около 50%, съвсем недостатъчно, за да предостави защита от ефекта на пасивното пушене, а и със сигурност заблуждаващо клиентите, които очакват чист от цигарен дим въздух в частите за непушачи. С други думи, разделянето на зони не е допустима опция, т.е има само две опции (а) пълна забрана навсякъде или (б) даване на избор на заведенията да се обозначават като такива със или без пушене.

(3) България е на второ място в света по потребление на цигари на глава на населението. Единствено сърбите пушат съвсем малко повече от българите; като средното количество изпушени цигари на година от средностатистическия българин е 2 822 годишно (!). Ето интерактивна карта на потреблението в света.

(5) По-релевантно за икономическия анализ на тезата на Владо е обаче разпределението на пушенето сред населението. Според СЗО, по данни от 2011 в България половината от мъжете и една трета от жените пушат ежедневно.

И така, да разгледаме единствената алтернатива на пълната забрана – а именно сценарий, в който заведенията ще имат възможност да се профилират или като такива за непушачи, или като смесени такива, в които непушачите ще бъдат предупреждавани още на влизане, че ще делят въздух и дим с пушачите.

По икономическата логика на Владо, в този сценарий непушещите ще правят съзнателен избор и или (а) ще отказват да влязат в заведения за пушачи, или – (б) ако все пак влязат – ще го правят след преценка на риска и по своя воля, с други думи – без необходимост от допълнителна защита от държавата. Forewarned is forearmed.  Като следствие, достатъчно собственици ще профилират заведенията си за непушачи, за да обхванат нишата от съзнателно отказващите се да влизат в заведения за пушещи.

Това обаче няма да се случи по следните причини.

Да допуснем, че към момента има пазарен баланс на търсене и предлагане на заведения като цяло; т.е. че няма излишък от предлагане, който не може да оцелее с наличното търсене.

Първичното профилиране (ниша) на заведенията обаче е по някаква характерисктика, много различна от това дали се позволява пушене или не. За ресторантите това е да речем качеството и видът на храната, цената, местоположението, типът клиентела и т.н. В повечето случаи нишите са повече от една: напр. комбинация от местоположение и специфика на храна (“японския в Хладилника” и т.н.). Подобно е положението и при баровете/кръчмите, с акцент на местоположението, клиентелата и цената.

В рамките на първичното си профилиране, рационалният собственик на заведение прави максимално възможното, за да разшири клиентелата си. Това става чрез добавяне на взаимно неизключващите се елементи на предлагането извън “нишата” (например абсурното явление “суши меню” практически навсякъде в последните години :-), или евтин алкохол в качествен ресторант, и т.н.). Целта естествено е да се диверсифицира клиентелата, без да се губи основния маркетингов профил.

Профилиране на заведение за пушачи/непушачи може да бъде само вторично, като при ресторантите дори третично. Мисля, че това не изисква допълнителна аргументация; едва ли някой може да визуализира репликата “На някой ходи ли му се в ресторант за непушачи?”.

Ако това е така (а то е), за да се запълнят вторичните ниши за заведения за пушачи и непушачи, би трябвало – грубо казано – да се дублира първичното профилиране. Т.е. в един и същи район да има по две от всяко. Това обаче не само че е обективно нереалистично, но и изглежда още по-нереалистично в субективната  оценка на индивидуалния, рационален собственик на заведение, който – в хипотезата на идеалния пазар на либертарианците – би трябвало да реши да се профилира освен в първична ниша, още и в една от двете под-ниши (със/без дим).

И така, допускаме, че на предприемача изглежда нереалистично, че пазарът ще позволи доходна експлоатация на по две заведния с еднакво първично профилиране на всяка локация, като конкуренцията е само по вторично профилиране.  В същото време той е принуден да избере една от двете вторични ниши: или за с дим, или без дим. Коя ниша ще избере той?

Да сравним предпочитанията и да прогнозираме поведението на двете групи – пушачи и непушачи.

Пушачите имат силно предпочитание да изберат ресторант, в който могат да пушат. Предпочитанието е силно, защото в голяма част е обусловено от пристрастеност. Т.е. при избор между два ресторанта с различно първично профилиране (китайски и суши, например), те биха избрали онзи, в който се пуши, дори това да не е предпочитаното меню. Ако имат силно предпочитание към определено меню, пушачът би пропътувал необходимото разстояние до по-далечен ресторант, в който се разрешава пушене.

При баровете/кръчмите положението е същото, като поради по-високата взаимозаменяемост на първичното профилиране, вероятността пушач да предпочете съседно заведение, в което се пуши, е още по-голяма отколкото при ресторантите. Подобна прогноза е не само интуитивно достоверна, но и доказана по доста тревожен начин от наблюдаваното увеличение на пътните произшествия след употреба на алкохол в САЩ в градове, в които се въвежда пълна забрана на пушенето в заведения. Причината за повечето катастрофи – пушачите се качват на колите си, след като са употребили алкохол, за да се придвижат до съседно селище, където няма законова забрана и те могат да продължат да пият, пушейки. Т.е. – без съмнение, възможността за пушене е твърдо (нееластично) предпочитание за пушещите, което съответно превръща забраната/разрешеността за пушене в първичен критерий при избор на заведение.

Всъщност тезата за “нееластичното предпочитание” е потвърдена от самите собствници на заведения, които предвиждат – а и твърдят, че наблюдават емпирично – огромно спадане сред клиентите-пушачи след въвеждане на забраната. Асоциацията на немските хотелиери-ресторантьори например твърди, че загубата на клиенти достига до 50%, докато изследване, спонсорирано от ресторантьорската индустрия в щата Мейн твърди, че пушачите са намалили с 60% посещенията си в заведения след въвеждане на забрана. N.B! Цитираните проценти са за спад на посещения от пушачи в заведения въобще след въвеждане на забраната; т.е. ако имаха избор за друго заведение, в което би било разрешено пушенето, тези проценти на “избягване” на бездимни ресторанти биха били много по-високи, вероятно клонящи към 100%.

Не така еднозначно стои въпросът при непушачите. При една част от тях предпочитанието към заведения с забрана за пушене е нееластично; това са основно клиенти с малки деца (и мозък), health freaks и фанатични антипушачи. За огромната част от непушачите обаче политиката на заведението за пушенето е вторичен критерий при избора на заведение. Изследване на Roswell Park Cancer Institute от 2004 г. показва, че въпреки че 3/4 от непушачите изпитват неприязън към заведения, в които се пуши, едва 1/3 от тях реално са избегнали дори едно заведение през последната година поради неговата задименост.  Т.е. предпочитанията при непушачите към заведения без дим са – в значителна степен – еластични.

И така, връщаме се към момента на микро-икономически избор на собственик на заведение в България, който трябва да реши, еднозначно и необратимо (или трудно обратимо, на практика) политиката на пушене в ресторанта или бара си.

Двете потенциални таргет групи пред този собственик са приблизително равни на брой (вземаме 50% пушачи при мъжете като база, тъй като при смесени двойки ни интересува само по-големият процент).

Собственикът знае от опит и вярва  –  с право – че предпочитанията на пушещата половина са нееластични; знае – пак от опит – че тези на непушачите са в значителна степен еластични. При подобна налична информация, огромното мнозинство от рационални микроикономически “избори” ще бъдат в полза на таргета с нееластичните предпочитания.

И така в краткосрочен план след предоставяне на опционалност за политиката за пушене, в България ще се появят почти изключително заведения с разрешено пушене (в което едва ли някой се и съмнява). Защото това е (много) по-голямата ниша.

Аргументът на либертарианците тук би бил: да, но при пренасищане на пазара за пушещи + онази част от непушачи, които имат еластично предпочитане към бездимни заведения, невидимата ръка на пазара ще накара някои заведения да се хвърлят към другата, макар и малка ниша на “нееластичните” непушачи.

Да, при пренасищане на пазара (когато това се случи), такива заведения ще се появят. Вярно, това ще бъде малка номенклатура от заведения, при които първичното профилиране би предполагало съвпадане с (малкия) таргет от нееластични непушачи. Сладкарници, семейни ресторанти, вегетариански ресторанти, StarBucks и т.п. Икономически предсказуемо обаче е, че никога няма да се появи такова разнообразие от първични профили на заведения без пушене, каквото има сред тези с разрешено пушене (тук дори не засягаме фактора cost of late entry, който би попречил на голяма част от тези нови или “преформатирани” заведения да оцелеят).

Т.е. година-две след премахване на забраната за пушене, в страната – предсказуемо – ще има значителен превес – и сортово разнообразие – на заведения с разрешено пушене, спрямо такива с чист въздух.

Е, и какво? Та няма ли това да е по вина на самия еластичен непушач? Ако му е толкова слабо предпочитанието, че да не “наказва” с непосещение заведения с дим, защо трябва държавата да защитава (еластичния) му интерес от хранително-вкусово разнообразие без цигарен дим?

Ако се абстрахираме от хуманистични и други неикономически аргументи за това защо държавата трябва да защити еластичния интерес, пак остава силен икономически аргумент в полза на това държавата да се намеси. Аргументът е в цената на здравеопазването за пасивните пушачи. Честата експозиция на пасивно тютюнопушене увеличава както риска от сърдечни заболявания, така и този от рак на белия дроб с между 25-30%. И докато при пушачите може да се спори, че обществената икономическа загуба от учестените им заболявания се субсидира поне частично от акциза върху всяка изпушена цигара, то пасивните пушачи – еластичните непушачи в нашия пример – не субсидират по никакъв начин допълнителния, сериозен риск от заболявяне.

Тоест, от чисто икономическа гледна точка, държавата е в правото си да забрани пушенето в заведенията; свободния пазар не го е грижа – и дори не знае – за външната цена на здравеопазването и няма как да я възстанови.

Има ли обаче друго регулаторно решение, различно от пълната забрана, което би довело до по-висока цялостна утилитарност за обществото?

Мисля, че има. И тя е: даване на право на избор на заведенията да бъдат със/без дим, заедно с едновременно налагане на нов допълнителен данък – да го наречем акциз – върху тези, които изберат да обслужват и пушачи. Данъкът трябва да е значителен и да се определя/коригира на резултатен принцип, така щото да се постигне предсказания от Владо ефект: а именно – приблизителен количествен паритет между заведенията със/без дим. Този сценарий би довел до по-висока степен на свобода както за (1) пушачите, така и за (2) непушачите; и би елиминирал неприятни привкус от (3) намесата на държавата в правото на свободна експлоатация на собствеността. При все това ще се събере и (4) допълнитело финансиране за субсидия на разходите по здравеопазване на неразумните еластични непушачи, на които им липсва чувство за самосъхранение. И тази допълнителна субсидия ще бъде, в значителна степен, за тяхна икономическа сметка.

Данък корупция

Mиналия октомври президентът направи няколко (безпрецедентни) пиар присъствия в американски тв канали. Акцентът на посланието му бе върху плоския, шокиращо нисък за американските разбирания данък от 10%; въпреки че в злополучното интервю за WSJ недвусмислено обеща на всички американски инвеститори държавата да им покрива всички разходи за заплати за първите две години, ако биха били така смели да инвестират в България. .

Очедивно президентът имаше предвид готвения тогава законопроект за промени в Закона за насърчаване на инвестициите, с който се предвиждаше да се  възстановяват социални осигуровки, платени от определена (висока) класа инвеститори.

Абстрахирайки се от грешката, тогава бях вбесен от стратегията да се привличат чуждестранни инвеститори основно чрез шокиращо щедри фискални подкупи – нещо, което очевидно оставя афтъртейст на отчаяние и по-скоро действа обезпокояващо, отколкото привлекателно.

Един от мотивите на идеолозите на 10%-ния данък (против който нямам нищо против – вж. по-долу) беше, че ще стимулира осезаемо чуждестранните инвестиции в България. Същата теза – но вече като fait accompli – се поддържа, без необходимата доза скепсис, в редица статии, включително в авторитетни издания като Forbes. Друг мотив за данъка беше/е хипотезата, че при драстично намаляне на данъчната тежест, голяма част от сивата икономика би излязла на светло, съответно по-голяма част от необявените приходи на населението биха се декларирали.

Да проверим доколко тези две хипотези са се сбъднали емпирично. Най-напред за чуждестранните инвестиции.

Да използваме историческите данни на Световната банка за размера на FDINI (Foreign direct investment Net Inflow – или нетните постъпления от чуждестранни инвестиции минус “изведения” капитал от дезинвестиции). Ако сравним кумулативните чуждестранни инвестиции за 4-годишния период преди въвеждането на плоския данък 10% (2004-2007г) с тези за 4-годишния период 2008-2011г, забелязваме, че нетната “инжекция” от чуждестранен капитал за всеки българин е спаднала от $ 3 814 на $ 2 494, или с 35%. Вярно е, че спад в чуждестранните инвестиции между двата периода виждаме във всички други средно/източноевропейски страни с изключение на Хърватско (+2%), Македония (+2%) и Сърбия (+101%), но при все това спадът на инвестициите в България е по-висок от  усреднения спад за региона на Средна и Източна Европа, който е 27%. С други думи, данните не показват положителен ефект от въведения през 2008г. меганисък, мегаплосък данък, ако цифрите са каквато и да индикация, то тя е за обратната посока. Всъщност не се забелязва каквато и да е връзка между нетните инвестиционни потоци за двата периода и данъчната ставка на съответната страна. Между двата периода България пада с едно място в класацията, като отстъпва третото си място на Хърватско – страна с 20%-ен плосък корпоративен данък.

2004-2007 Tax rate 2008-2011 Tax rate
1 Hungary            10,239 16%            6,116 19%
2 Estonia              7,264 24%            4,648 21%
3 Croatia              2,571 20%            2,632 20%
4 Bulgaria              3,814 15%            2,494 10%
5 Czech Republic              3,101 24%            1,986 19%
6 Slovak Republic              2,573 19%            1,839 19%
7 Poland              1,854 19%            1,617 19%
8 Latvia              2,642 15%            1,498 15%
9 Slovenia              2,133 25%            1,425 20%
10 Lithuania              1,979 15%            1,293 15%
11 Serbia                  614 10%            1,236 10%
12 Romania              1,639 16%            1,147 16%
13 Macedonia, FYR                  789 15%                808 10%

С други думи – ролята на размера на данъчната ставка за привличане на чуждестранни инвестиции, доколкото я има, е вторична или третична; като първичните са други (като наличие на незаети пазарни ниши, предвидимо законодателство и ниска корупционна среда, но за това друг път).

Иначе казано – да се привличат чуждестранни инвестиции с изтъкване на ниски данъци (или други фискални подаръци) е толкова безумно, колкото да рекламираш автомобил с качеството на климатика му.

От личен опит мога да кажа, за повече от 15 години работа в голяма американска фирма, в която отговарях за инвестиционни решения в 12 страни, не си спомням дори един път, когато съм предлагал на борда  си да инвестираме в страна Х защото там имат ниска данъчна ставка. Този въпрос дори не фигурираше в първите 20, които се задаваха преди решение за инвестиция. Дори нечувания естонски данъчен модел – нулева ставка данък печалба, ако не се раздават дивиденти – не беше достатъчен, за да инвестираме допълнително в Естония – но пък ни стимулира да не изнасяме печалбата си за известно време. Защо? Защото изглеждаше прекалено добро, за да е вярно. Или поне – за да бъде вярно дълго време.

Тук ще направя една уговорка. Въпреки, че нормалните инвестиционни решения рутинно не вземат предвид данъчния контекст на страната, това не е така при решения за базиране на холдингови дружества или дори на център за управление на дружества в няколко държави. При такива решения данъчната ставка има значение, нo само в режим на ceteris paribus – т.е. ако всички други условия са равни (основните от които – независима, образована и ефективна съдебна система, и най-важното – липса на корупция.) С други думи – няма смисъл да се обсъжда защо никой няма да базира европейския си холдинг в България, дори и ако предложим отрицателен данък.

Но да погледнем и втората хипотеза – че при по-ниски данъци хазната ще прибира по-голяма част от реалните приходи, поради по-ниски стимули за укриване.

Да, ама и тук не. Стандартно приетия метод на оценка на “събираемостта” на данъци е отношението (Приходи от данъци) / (Брутен национален продукт). Да погледнем какво става с този индикатор, например, за 2005г, сравнено с 2010г.

Country Name 2005 Tax 2010 Tax
Croatia 20% 19%
Czech Republic 15% 13%
Estonia 16% 16%
Hungary 20% 23%
Latvia 15% 13%
Lithuania 17% 13%
Macedonia, FYR 19% 19%
Poland 17% 17%
Romania 12% 17%
Serbia 23% 22%
Slovak Republic 15% 12%
Slovenia 21% 17%
Bulgaria 22% 19%

Виждаме от таблицата, че всъщност ефективната събираемост на данъци в България е спаднала в периода 2005г. до 2010г. Същата тенденция наблюдаваме при повечето страни в региона, макар че виждаме и изключения: Унгария и Румъния например са покачили събираемостта, съответно от 20% на 23% и от 13% на 19%. Унгария е качила, а не свалила, данъчната ставка за този период (16 до 19%), а Румъния я е оставила непокътната на 16%.Чехия и Словения, от друга страна, са свалили данъчните си ставки значително, но са понижили ефективната си събираемост на данъци.

С други думи, и тук, както и при чуждестранните инвестиции, размерът на данъчната ставка играе третична роля за стимулиране на обявяването на реалните приходи. Първичните са някакви други, например ефективен enforcement, премахване на корупцията сред данъчните органи, както и повишаване на доверието на хората и бизнеса в държавата, за да поискат сами (ок, за да не правят всичко възможно да не) обявявят максимално голяма част от реалните си приходи. Личните ми наблюдения? Богатите българи, които за съжаление познавам, не биха декларирали повече от санитарния минимум, дори ако данъчната ставка стане 1%. Просто принцип. (Спомням си преди няколко години, че един от “олигарсите” ми беше споделил, че по погрешка обявил приход от сума XХ,000,000 по съвет на финансовия си съветник, който бил на почивка по същото време; а после се оказало, че онзи имал предвид с  нула по-малко – цената на шифрираните разговори по телефона)

И накрая, има ли смисъл от ниския данък? Ще има. Но само ceteris paribus. Когато  останалото (и то не всичко останало – достатъчно е: закони, съдебна система, корупция) е сравнимо  (а не идентично) с това в страните с висока данъчна ставка, то тогава ще има смисъл. Тогава ще има хипотеза за миграция на капитал.

А засега –  и от 2008, а всъщност от 2004г. насам –  държавата просто хвърля пари на вятъра. С което всъщност отдалечава момента, в който от ниския данък ще има смисъл.

За религиозността, щастието и зависимостите

В рамките на едно по-голямо научно изследване правих анализ на корелацията между религиозността и различни функционални социални индикатори. Реших да споделя накои наблюдения тук, с което по съвместителство да изпълня и отдавна отлаганото решение да постна поне един блог.

Резултатите се основават на мета-анализ на огромна база данни социологически изследвания, финансирани от ЕК и проведени в рамките на European Social Survey в периода 2002-2010. Кумулативно изследванията обхващат отговори от над 270 000 респондента, което прави базата данни безпрецедентно широка и представителна. Данните включват резултати от всички страни в ЕС плюс Хърватия, Швейцария, Русия, Украйна, Турция и Израел. Най-общо казано, резултатите са представителни за „широката“ Европа.

Забележка: поради силната отрицателна корелация между образование и религиозност (-17%), реших да изключа от резултатите респондентите, незавършили средно образование; с други думи такива, учили кумулативно по-малко от 11 години. Изключих и „супер-образованите“ – т.е. такива, учили повече от 18 години. С други думи зависимостите, които ще разгледаме, са типични за лица със средно и висше образование (допълнително статистическо контролиране за ефекта на образованието не даде значимо отклонение в резултатите).

За регистриране на „религиозността“ е използван въпросът „Без значение дали принадлежите към определена религия или изповедание, доколко бихте се самоопределили като религиозен човек?“ Отговорите са със скала от 0 до 10, където 0 отговаря на „никак“ а 10 на „изключително религиозен“

Основни наблюдения:

Сред най-общите – и интуитивно предсказуеми – наблюдения са например, че религиозността е значимо свързана с пола –

жените са значително по-представени сред „високо-религиозните“,

с фактор на корелация от +14.4%. Или че по-възрастните са по-религиозни (фактор около +9.4%). В рамките на тази „орязана“ откъм крайности в степента на образованието група също се забелязва негативна корелация между образование и религиозност, но – логично – тук тя е доста слаба: само -2.1% (сравни с -17% при цялото население).

На политическата скала ляво-дясно, религиозните се самопоставят

леко вдясно от центъра (+15.4%).

Отрицателна е корелацията между религиозност и отговора на въпроса „Живял ли сте някога с партньор, без да сте бил/а женен/а“ (значимите +13.1%), както и на въпроса „Развеждал/а ли сте се някога“, макар и с много по-малко значимите 2.5%

По интересни са обаче другите наблюдения.

Религиозност и доверие в обществото[1]

Интуитивно бихме предположили, че по-висока религиозност би довела до по-високо доверие в обкръжаващите ни. Резултатите обаче не потвърждават подобна хипотеза, тъй като корелацията, макар и положителна, е пренебрежимо слаба – само 0.7% позитивна корелация между висока религиозност и високо доверие в обкръжаващото ни общество. Ако обаче върнем орязаните „ниско-образовани“ в изследваната група, ще забележим скок в обратна посока – при това статистически значим, макар и с едва 3% корелация. С други думи: сред по-необразованите респонденти, високата религиозност се съпътства с по-ниско доверие към околните/обществото. (възможно е тук причинно-следственната връзка да е обърната – хората, страдащи от недоверие към околните, да са по-склонни към религиозност – вж коментара на Николай Минев долу. Други теории?)

От друга страна, факторът „образование“ има изключително висока корелация с променливата „доверие в околните“ – цели 16%. Образованието е и най-силния независим обусловител на доверието към околните (ако не се брои супер високата корелация между „субективно щастие“ и „доверие в околните“, при която обаче причинно-следствената връзка вероятно е двупосочна)

Как стои въпросът с доверието в институциите?

Високо-религиозните имат леко по-високо от средното доверие в парламента (+6%), в политиците (+8%) и в Европейските институции (+7). За сравнение, по-високо образованите имат значително по-завишени степени на доверие в националните институции – съответно 14%, 10%, като за Европейските корелацията е подобна – 6%.

Междинно заключение: високата религиозност не обуславя по-високо доверие в заобикалящите ни хора. Високото образование, напротив, го обуславя. (теории?) Доверието в институциите, от друга страна, е повишено както сред високо-религиозните така и сред високо-образованите, макар и в по-значима степен при високо-образованите.

Религиозност и толерантност

Тук се забелязват някои от най-интересните корелации. При номиналните, абстрактни измерители на толерантността, високо-религиозните респонденти се отклоняват значително от средното. Например, на (абстрактния) индикатор за хуманизъм и равноправие: „Колко важно е за Вас хората да имат равни права и възможности“, високо-религиозните отговарят положително 6.6% по-често от средното, а индикаторът за алтруизъм („колко важно е да помагаме на хората и да се грижим за тяхното благосъстояние“)

се корелира с религиозността с цели 14%

(за сравнение, тук високото образование изостава като обусловител на (абстрактния) алтруизъм, като корелацията е само 3%).

Подобни резултати са интуитивно предсказуеми и изглеждат обусловени от доктрините на повечето религии. Интересно е обаче да се провери доколко абстрактните показатели за хуманизъм и алтруизъм се превъплъщават в конкретни такива.

Да разгледаме конкретния въпрос „Хомосексуалните имат право да живеят личния си живот както желаят“. Въпреки че хипотезата в този въпрос може да се разгледа като подмножество на хипотезата за „равноправието“ или дори отчасти на тази за алтруизма, резултатите сред високо-религиозните са коренно противоположни – и много по-значими отколкото при абстрактните въпроси. Високата религиозност и НЕсъгласието с тезата за правата на хомосексуалните да живеят личния си живот съобразно собствените им предпочитания

съвпадат в цели 18.5% от случаите.

За сравнение, при високообразованите корелацията е обратна (no pun intended) и е със значимия размер (again, not intended) от 12.5%.

Ако разгледаме други подмножества от хипотезата за толерантността ще забележим подобни противоречия. Презумпцията за невинност (в конкретно, драматизирано изражение) е подходящ тест.

На въпроса „ако човек е заподозрян в тероризъм, оправдано ли е да бъде държан в затвора докато полицията не се увери в невинността му?“ ,корелацията между висока религиозност и положителен отговор е позитивна: +7.1%. При високообразованите корелацията е силно отрицателна: – 15.2%

На силно поляризиращия въпрос „Допустимо ли е прилагане на измъчване с цел предотвратяване на терористичен акт?“, високо-религиозните отговарят по-често от средното с „да“, но корелацията е слаба – само 2%. Високо-образованите са по-категорични –корелацията при тях е строго отрицателна и с размер 10%.

NB! Позитивната корелация при високо-религиозните не следва да се тълкува в смисъл, че повечето от тях са отговорили с „да“ на въпроса за мъчението; а единствено, че по-голяма част от тях са казали „да“ отколкото сред цялата извадка на населението.

И накрая, да разгледаме отношението на високо-религиозните към тезата за равноправието между половете.

На въпроса „Следва ли при недостиг на работни места да се отдава приоритет на кандидати за работа – мъже?“, корелацията между отговорът „да“ и висока религиозност е значимо положителна: + 12.4%. Подобно е и отношението към въпроса „Следва ли жените да бъдат готови да жертват кариерата си в полза на семейството“. Положителният отговор и религиозността корелират позитивно в 14.1% от случаите. За сравнение – сред високо-образованите корелациите са категорично негативни и при двата въпроса, съответно с 19% и 13.2%

За да разберем причините за подобно отклонение между отношението към равноправието/емпатията в абстрактно и конкретно изражение е необходимо да открием трети фактор, който обръща знака на корелацията между двете. Намираме достоверен отговор във факторите „традиционност/конформизъм“ – дефинирани чрез въпроси като „Колко важно е да се следват традициите и добрите нрави“, „Колко важно е да се следват заповеди предписани правила“ и „Колко важно е да се държим прилично“. И при трите въпроса се забелязва изключително висока корелация между положителните отговори и високата религиозност:

цели 36%*(!) процента при въпроса за традициите

и 13% при останалите два въпроса. Очевидно факторите „традиционност/конформизъм“ имат многократно по-голямо влияние върху мирогледа на високо-религиозните отколкото факторите „хуманизъм/емпатия/алтруизъм“; именно затова и последните падат в жертва на първите всеки път, когато конкретната житейска хипотеза съдържа конфликт на двата типа тези.

Интересна метаморфоза на същия този вътрешен конфликт виждаме и при отговора на въпроса „Трябва ли закононарушителите да получават много по-високи наказания?“. Положителната корелация между

желанието за по-строги наказания и религиозността е цели 49%.

За сравнение, корелацията с по-високото образование е негативна и значителна – 17%. В случая отново абстрактни тези като емпатия и алтруизъм, както и (неизследваната в рамките на това проучване – но доктринно предвидима теза за „прошката“) са обезсилени от доминантните тези за важността на традициите, добрите нрави и конформизма.

Междинно заключение: при високо религиозните се наблюдава абстрактна убеденост в тезите за равноправие, алтруизъм и емпатия. Тезите обаче не се материализират при конкретни житейски хипотези, като отклонението между „абстрактното“ и „конкретното“ изглежда най-значително, когато равноправието и емпатията са за сметка на „традициите“ и „добрите нрави“.

Религиозност и лично щастие

До каква степен високата религиозност е обусловител на повишено субективно усещане за щастие? Теорията би предполагала подобна позитивна корелация – по различни причини, вариращи от религиозната доктрина вечен живот и възнаграждение след смъртта, през принадлежността към една общност, та до чисто еволюционната роля на религията, която не би могла да не бъде съпътствана от множество механизми за повишаване на психосоматичното самочувствие.

Наистина, изследването ни потвърждава подобна теза. Корелацията между

висока религиозност и субективно усещане за щастие е позитивна: + 6.9%.

В същото време, корелацията между високо образование и субективно щастие е също положителна и по-висока: + 8.3%. Възможно е каузалната връзка между образование и щастие да не е (само) пряка, а и опосредствана през факторите „доход“ и „здраве“. (В предишни изследвания съм забелязвал, че тези два фактора имат най-висок обуславящ ефект върху щастието, а в същото време и двата са под директна причинн0-следствена връзка с образованието).

От тези две общи наблюдения можем да извлечем очевидното заключение, че по-високо щастие е постижимо както чрез по-висока религиозност, така и чрез по-високо образование (или чрез двете заедно).

Въпросът, естествено, е дали постигнатите по тези два пътя „щастия“ са с еднакво качество. Този въпрос изисква отделно изследване, но първоначалните ми наблюдения са, че допълнителните 7% щастие (много грубо и статистически погрешно казано J), постижими чрез повишена религиозност, за основно за сметка на поставяне на по-неамбициозни житейски цели, които са по-лесно постижими. Например, на въпроса „Колко важно е да бъда в добро настроение/да прекарвам весело времето си“, високо-религиозните респонденти придават по-ниско значение от средното (-8.7%), също негативни са корелациите с други „лично амбициозни“ цели като „Важно е да бъда свободен и сам да вземам решенията в живота си“ (-3%), и вече приведения пример с (не)доверието в околните. Позитивни са пък корелациите например с усещането за самота (+2%), макар, че това може да а артефакт от корелацията между възраст и религиозност.

To be continued….


[1] Въпросът, с който е маркирано „доверието в хората“ е : “Would you say that most people can be trusted, or that you can’t be too careful in dealing вith people?